Чудя се дали блогърите винаги са самотни. Имам предвид,
погледнете реално- ако имаш с кого да споделиш в истинския свят, малко
вероятно е да търсиш разбиране във виртуалния. Е, винаги има място и за малко
нереални измислици, но при мен сякаш е по-скоро обратното.. Напоследък все
по-рядко успявам да бъда себе си пред хората. Рядко казвам това, което мисля,
рядко споделям чувства. А то няма и с кого. Хубаво е да имаш поне един приятел
в живота си, някой, на когото да се довериш, някой, на когото можеш да се
обадиш в 3 АМ, само, за да му разкажеш съня си. Затова си направих блог :)
Имала съм
истински приятели няколко пъти(?? така съм мислила, ако бяха истински щях още да
се хваля с тях), хубаво е да си част от нещо. Странно е как започват и се
развиват подобни връзки. Навлизаш в една среда с безпокойство, страхуваш се
дали ще те приемат, дали ще те харесат. Ако имаш малко късмет нещата се
получават и можеш да се похвалиш, че имаш приятели(е, поне така си мислиш тогава). Известно време всичко е
наред- опознавате се взаимно, разучавате се, забавлявате се(да, понякога новото
може да не е толкова страшно, може и да е забавно), сякаш всичко е перфектно,
нали. Караници, сръдни, това е нормално за близки хора, но когато вече не ти
пука, вече всичко е тръгнало надолу. Интересно как всичко се случва изведнъж. Както си
доволен и БАМ осъзнаваш, че всичко си е отишло.
Винаги съм била
усмихната, не знам кога станах такъв песимист..толкова мрачна. Вярно, самотна
съм, но сигурно нещата си имат причина, не мога да обвинявам другите за моите
грешки, нали? Явно си падам малко чешит. Нак винаги успявам да прецакам всичко..
Някои(всички) биха ме описали като
наивна, несигурна и доверчива. Нали знаете тези надъхани самоуверени хора, на които някак
си всичко им се получава? Винаги съм искала да съм като тях. Да завързвам лесно
приятелства, да съм душата на купона, да си взимам изпитите с отличен, сякаш
без да си мръдна пръста. Такива хора ме депресират и ме комплексират ужасно.
Хайде де, изглеждам добре, човек би предположил, че хората ме харесват. Я,
имала съм малко самочувствие.
Преди бях
по-забавна, усмихната. Когато хората ме опознаят започват да ме харесват. Но
проблемът е там, че ми е трудно да общувам с хората. Притеснителна съм, винаги
се чудя как изглеждам в очите на хората, дали ще ме харесат, дали ще ме
приемат, бла бла..и от всичкото това притеснение понякога забравям дори да говоря и
някак си оставам на заден план. Ако все пак успея да се впиша хората виждат, че
съм мила и дружелюбна..просто не съм много общителна. Хората отбягват такива
затворени личности, факт, дори аз го правя понякога..несъзнателно, разбира се.
Когато никой не е
с теб поне приятелят ти трябва да те подкрепи(споменах ли, че имам приятел?..не?).
Понякога само любовта не стига, нали? Когато не умееш да я показваш и да я има,
и да я няма, все е същото. Всеки има нужда от разбиране, подкрепа и човек, с
когото да сподели лошите моменти..защото ако са хубави винаги ще има с кого да
се споделят.
Я, колко мног изписах, а пак не казах нищо..другият път повече.